Структурните особености и принципи на езика за такива, че до голяма степен предрешават как носителите му възприемат околния свят и, в крайна сметка, същността на цялата култура на един народ. Много известният в Америка теоретик по лингвистика Б. Уорф пише, че „носителите на различните езици възприемат различно фактите и явленията, тъй като тези явления са изразени и сформирани различно на техните им езици“. А за преводача е важно да знае, че „граматичните структури на езика (за разлика от лексикалните елементи) предопределят онези аспекти от даден предмет или явление, които този език трябва да изразява“. Например българското изречение „Аз съм наел работничка“ веднага предава информация за това към кой пол принадлежат и работодателят, и служителката, а чрез глагола – кога се е случило това действие. Това го няма в английското изречение „I hired a worker”, където времето на действието се определя от избора на една от формите на глагола в минало време – hired или has hired.

Дори и при такъв прост пример като „Аз съм наел работничка“ се вижда добре, че граматичните форми влияят много силно върху семантичния смисъл на фразата. Както е подчертал един от най-ярките съвременни лингвисти от руски произход Р. Якобсон, „Носителите на езика съсредоточават вниманието си върху онези елементи, които са задължителни при словесното кодиране от родния им език“. Това създава огромни проблеми при превод от един език на друг, когато в първия от тях има цяла категория думи, които ги няма във втория; или обратното – във втория има цяла категория, която я няма в първия. В българския език например английският артикул се заменя с такива думи като „един“ или „този“.

Този мъж, който току-що влезе, е неин брат. – The man who just came in is her brother.

Един негов приятел ми каза това. – A friend of his told me that.

Носителите на българския език наричат с една дума много конкретни предмети, за които в английския има различни термини. Тук например има няколко обозначения за всяка част на нещо, което в българския е обикновено едно цяло: ръка (състои се от hand и arm – от рамото до пръстите); крак (leg и foot – от бедрото до стъпалото); пръсти на ръцете (fingers) и на краката (toes).

От друга страна, в английския няма думи, които предават разликите между „свекърва“ и „тъща“. И двете понятия се изразяват само с mother–in–law. Същото се отнася и до глаголите „женя се“ и „омъжвам се“: те се превеждат еднакво – to marry.

Когато отличителните и уникалните явления в културата се възпроизвеждат на друг език буквално, при превод неизбежно се появяват и граматични грешки и просто неправилни и непонятни фрази. Например при изречението „На празниците и в неделите мъжът ми работи в гаража“, ако изразът „в гаража“ се преведе като „in the garage”, това значи да се създаде впечатление, че мъжът на тази жена по празниците и през почивните дни работи допълнително в някакъв гараж, а всъщност тя има предвид, че свободното си време той прекарва по колата в гаража им.

Може ли един превод да звучи идиоматично, но заедно с това и да запази колорита и нюансите на оригинала, ако е предназначен за представители на много по-различна култура? Смята се, че може, и при това много. И то независимо от това, че думите, които характеризират живота, психологията и историческото развитие на една страна, много често нямат точни еквиваленти в езика на друга страна. Привържениците на една от лингвистичните теории дори смятат, че макар да се срещат такива еквиваленти на няколко езика, те са само собствени, географски и научно-технически имена и названия, а също и месеците от годината и числителни имена.

Но еквивалентите, от една страна, и прототипите и заместителите, от друга страна, са различни неща. Ако някой термин не предава напълно онези асоциации, с които е свързана дадена дума на изходния език, преводачът няма основание да губи надежда за всякаква културна конотация. Освен точните еквиваленти в българския и в английския език, има много близки, приличащи си или способни да опишат преводимото явление понятия. „Обяд“ най-често се превежда като „lunch“, макар под думата „обяд“ българите да разбират обикновено салата, супа, месо с печени картофи и някакъв десерт, а в съзнанието на жителите на САЩ думата lunch извиква образа на сандвич с чаша кафе. По съдържанието и вкуса си българските „котлети“ приличат на американското „meat loaf“ или дори на hamburgers, отколкото на cutlets. Но, за съжаление, точно така обикновено българските котлети се „смилат“ от преводачите на английски език.

Колкото по-специфично и уникално е едно или друго явление на изходния език, толкова по-трудно се решават проблемите, които видният американски преводач Р. Лурие смятал за търсене на „еквиваленти на културите“. Самият той отлично обрисувал този проблем при анализ на типични чужди термини.

Преводачът пада духом, когато вижда думи като „комуналка“, знаейки, че трябва да преведе това като communal apartment. Той вече е готов да изгуби всички словесни асоциации с българската дума – не съвсем българската дума „комун“, като думата „комунист“ някак се омекотява с добавяне на ласкавия умалителен суфикс -ка, който тук предава оттенък на някаква тъжна привързаност. Английският термин communal apartment напомня за кухня в град Бъркли в Калифорния, където група хипита се забавляват, варейки ориз за вкусен вегетариански обяд, докато в българския език думата „комуналка“ извиква образа на няколко големи стаи, боядисани в мрачен кафяв цвят, във всяка от стаите живее цяло семейство и има една обща малка кухня за всички, в която цари задушевна атмосфера заради това, което не трябва да се казва, и заради това, че то все пак безразсъдно е казано.

Като посредник между културите преводачът играе изключително важна роля. Както е отбелязал един западен бизнесмен, „Чуждият език може да се овладее. Културата препъва!“. Същото е подчертал в теоретичните си трудове Швейцер: „Преводът е не само взаимодействие между езиците, но и взаимодействие между културите… Процесът на превод „пресича“ не само границите на езиците, но и границите на културите“.

Към 2-РА ЧАСТ.