Говорителят с отчетлива дикция, умерено темпо на речта и ясни речеви конструкции е мечта за всеки устен преводач.

Но мечтите не винаги се сбъдват. Практически всеки оратор има своя речева специфика и особености на темперамента, спрямо които преводачът трябва да се нагажда. Понякога това не е трудно и само след няколко минути на превод говорителят и преводачът се работят като „добре смазана машина“, но в някои ситуации на преводача му се налага доста да се изпоти, преди преводът да спре да доставя дискомфорт и на него, и на слушателите.

Основният проблем, с който преводачът се сблъсква е прекалено високото темпо на речта на оратора. Особено много този проблем се усеща при синхронния превод, когато трябва да се превежда не по време на отредена за това пауза, а паралелно с речта на оратора. Рисковете са очевидни: част от информацията (понякога дори и ключова такава) или не се възприема от преводача изобщо, или не се възпроизвежда при превода заради липсата на време. Освен това преводачът е принуден сам да ускорява темпото на речта си, като затруднява възприемането на превода от публиката.

За да се избегне този проблем, най-добре е по-отрано да се предупреди ораторът, че той трябва да държи темпото на речта си в умерени граници и като цяло да помни, че неговата реч трябва да е „годна“ за превод. И все пак трябва да разберем, че ораторът решава задачите си и много рядко се интересува на преводача дали му е комфортно. Преводачът на свой ред трябва да се придържа към следните правила при работата си с „труден“ оратор:

1. По-добре лош превод, отколкото гробна тишина. Може да се преведе основната информация, а второстепенните факти или непонятните формулировки да се изпускат, като се заменят с неутрални фрази, които не носят особен смисъл. Също така се допуска да не се превеждат цифри, дати, лични имена, ако тяхното фиксиране изисква прекалено много време. Добре е ако втори преводач може да записва числата и имената.
2. Не трябва да се подбират еквиваленти на фразеологизмите и стилистически украсените фрази. Това отнема ценни секунди и освен това едва ли някой от аудиторията ще оцени подобни старания. Обаче „гафовете“ и несполучливите формулировки навярно ще привлекат внимание.
3. Не трябва да издават неувереността си. Под какъвто и стрес да е преводачът заради темпото или обърканата реч на оратора, той трябва да превежда спокойно, силно, да спазва смислови паузи между изреченията. Това нивелира възможните недостатъци на превода му. Треперещият глас и мърморенето ще накарат слушателите да се съмняват в достоверността на преведената реч.
4. Не бива да се допускат явни самопоправки. Не трябва да се превежда отново неверният превод. Най-добре е съответните допълнения и поправки да се добавят в следващата фраза.
5. Трябва да се запазва логичността на речта. Дори и ораторът да е непоследователен и объркващ, преводачът трябва да спазва логичната линия на речта докрай. Едно изказване трябва да произтича логично от друго, започнатите фрази трябва да се довършват. Ако преводачът сам спре да съблюдава логиката на речта и да разбира смисъла на казаното, публиката със сигурност ще изгуби доверие в превода, а не в оратора.

Трудно се учи как се извършва превод на „трудни“ оратори във ВУЗ-овете. Обикновено колкото повече практически опит има един преводач, толкова по-успешно се справя той с форс-мажорните обстоятелства на превода. За да се чувства уверен при работата си с всеки говорител, преводачът трябва да „калява“ устойчивостта си към стреса и да тренира навиците си при стресов превод на практика.