Принципът „да се угажда на читателя и да се усъвършенства авторът“ се използвал за писатели от най-различни епохи. По онова време признат френски преводач бил П. Летурнер, който направо заявил, че целта му при превод на френски на английският Юнг била да извлече френски Юнг от английския, който би се харесал на французите. Знаменитият „Дон Кихот“ също бил видоизменен при превод на френски, тъй като Флориан, преводачът на този роман, сметнал, че в някои епизоди се виждат „черти на глупав вкус“. Теоретично проблемите с превода породили „спор на древните с новите“. Подстрекателят бил писателят Шарл Перо. Той пишел, че французите, които имали щастието да са поданици на краля-слънце (Луи XIV), не само не отстъпват на древните гърци и римляни, а даже напротив, превъзхождат ги. Според Перо в превода на френски много произведения изглеждат много по-изящни от оригинала. Започналият през XVII век спор продължил и в следващото столетие.

През 1714-1716 години цялата четяща Франция с напрегнато внимание следила за дискусията за принципите на френския превод на поемите на Омир. Най-активни участници станали двама създатели на френски превод на „Илиада“ – Антуан Удар де ла Мот и Анна Дасие. Удар де ла Мот посочва: „Като преводач аз се стремях към три неща – точност, яснота, приятност. Исках моят превод да е приятен, а за това се наложи да подменя понятията, приети във века на Омир…“. Ана Дасие подложила на унищожаваща критика неговия превод и отбелязала, че точно това, към което се е стремил преводачът, не било постигнато: „опитвайки се да смекчи образите на Омир и да подмени мислите на поета със свои, той е изкривил неговия характер и е лишил поемата от естественост…“. През 1719 година темата на спора продължава Жан Батист Дюбо в съчинението си „Критични размисли за поезията и живописта“. Той пише за това, че „преводът е печат, в който от картините са останали само композицията и позата на фигурите, даже и те са изкривени“.

XIX век – век на романтизъм. През XIX столетие се наблюдава растящ интерес към чуждоземни произведения, особено към такива, чиято форма се отличава от привичната за френския читател. Появяват се нови типове превод на преводачи-романтици: превод на френски на „Фауст“ от Гьоте (преводачът е Жерар дьо Нервал), превод на „Отело“ на Шекспир (преводачът е Алфред да Вини), превод на „Изгубеният Рай“ на Джон Милтън от поета-романтик Франсуа Рене дьо Шатобриан.

По-късно във Франция започват все по-високо да звучат гласовете, които казват, че съществуващите преводи са с много малко природа и индивидуално-стилистични особености на оригиналите, докато точно тук се усеща особено силната нужда от преводи, които биха запознали публиката с шедьоври от чуждестранната поезия.

Средата на XX век се характеризира с преводаческа практика и развитие на теоретичната и основа – преводачество, имащо за цел теоретичното непротиворечиво описание на преводаческия процес.

„Преводът на чуждестранен текст изисква да се спазва не едно, а две условия. И двете са важни, и двете сами по себе си са недостатъчни: това е знаенето на езика и знаенето на цивилизацията, с която е свързан езикът.“ – френски учен Ж. Мунен от монографията „Неверни красавици“ (1956 година).