И толкова ли е лесно да можем да разбираме диалогичната реч с „граматическа грешка“? На този въпрос е трудно да се отговори положително, тъй като при професионалната подготовка преводачът се запознава по принцип само със стерилната правилна реч. Преподавателите му са просто обречени да говорят само правилно, в учебните звукозаписи той също чува само правилна реч: това е речта на дикторите по радиото и телевизията или речта на артистите.

Но все пак тази реч е в известен смисъл реч-еталон. Това е рядкост. Повечето хора говорят доста по-зле и е много трудно да бъдат разбрани, особено на слух. По този повод К. С. Станиславки пише: „… Изучавах както себе си, така и други хора и в резултат на това окончателно се убедих, че всички хора трябва пак да тръгнат на училище и да започнат отначало. Ние не чувстваме езика си, фразите, сричките, буквите и затова лесно ги изопачаваме… добавете към това о-кането, а-кането, фъфленето, бученето, сумтенето, писукането, скърцането и всяко красноречие“. Точно изхождайки от това, той казва, че „ние не само на сцената, но и в живота си говорим пошло и неграмотно“.

Ще отбележим веднага, че тази нелесна характеристика се отнася не само към носителите на българския език. В другите страни нещата не са по-добри. Говорейки за културата на говорене на французите, А Соважо отбелязва, че френският език „се употребява правилно и чисто само от онези, които не зависят от социалната принадлежност, които имат доста голямо солидно образование“. Към това мнение се е придържал и Антуан Мейе, който отбелязал, че правилно френски разговорен език „могат да ползват само онези, които са достигнали най-високите стъпала в културата“. А това как говорят повечето хора, четем в изложената в Париж монография „Phonétique et phonation“ – „Повечето хора говорят, преди да мислят. Те разбират какво мислят, едва след като чуят това, което са казали“. И това се отнася преди всичко за диалогичната реч.

Ето защо ние смятаме, че за успешно осъществяване на двустранен превод трябва предварително да се запознаем с речта на всякакви носители на езика, а не само с речта на онези, които представляват, ако можем да се изразим така, езиковия елит.

Говорейки за неправилната реч, бихме искали да се спрем на един експеримент, проведен от студенти в 3 курс преводачески профил. Експериментът е помогнал на студентите да установят, че възприятието за неправилна реч на родния език съществено се отличава от възприемането на неправилната реч на чуждия език. Всъщност възприемайки родната си реч, студентите сякаш „пропускали покрай ушите си“ повторенията, думите-паразити и тям подобни явления. Като това се е случвало дори когато са били специално молени да фиксират тези думи, а самите слушатели можели да чуят многократно всяка произнесена фраза. При възприемането на неправилна реч на френски език картината е била друга: грешките в речта на говорещия водели до грешки в разбирането на чутия речеви материал или просто до неразбиране.

Изложените на изпитваните образци на френска спонтанна диалогична реч съдържали не само някои мисли на говорещото лице, но като цяло представлявали търсене на по-адекватна форма на изразяване. Неумението да виждаме в тези търсения особената функция на диалогичната реч води до това, че в бъдеще преводачите спирали да разбират говорещия, не схващали логиката на съобщението му. Били прекалено свикнали към добре подготвената монологична реч, която се отличавала със завършеност на изразите, яснота в определенията и честа липса на каквато и да било спонтанност.

Оттук и изводът: в процес на двустранен превод преводачът трябва да умее да разбира речта не само с различен род синтактически конструкции, присъщи за диалога и преди всичко за елиптичните обрати, но също и с онези типични езикови грешки, които допускат носителите на езика по време на диалогичен разговор.

В процеса на диалог участниците му извършват речеви постъпки, които променят изходната ситуация на общуване, и задачата на преводача е да предаде адекватно с езикови средства на слушащия същността на говорния пропуск на говорещия. Тъй като партньорите в комуникацията постоянно си сменят ролите, на преводача непрестанно му се налага да променя насоката на превода. Това обстоятелство вече само по себе си провокира допълнителни трудности за преводача. Ако преводачът често превежда в две насоки, има опасност „постепенно да изгуби способността си да различава медиационните процеси, присъщи за всеки един от езиците, и все повече да смесва особеностите на двата езика при кодиране. С други думи, процесът на двустранен превод има тенденцията да превръща системата в комбинирана“.

Това „коварство“ на двустранен превод задължително трябва да се има предвид. Всъщност процесът на двустранен превод е своеобразно „вредно производство“, в хода на което навикът за превключване действа в трудни условия, когато преводачът трябва да неутрализира влиянието на двата езика. Постоянните промени в насоките на превключване предполагат специфична работа над неутрализиране влиянието на двата езика, което се проявява в езиковите буквализми, изкуствените конструкции, фрагментната реч.

Резюмирайки всичко дотук, можем да си извадим извод, че двустранен превод като вид професионална дейност на преводача трябва да се различава от другите видове устен превод заради спецификата му. Тази специфика на двустранен превод се определя преди всичко от две особености. Първо, за разлика от другите видове устен превод, които се занимават с монологичната реч, най-често предварително подготвена, двустранният превод е превод на спонтанна диалогична реч с всички произтичащи от това последици. Второ, постоянните промени в насоката на превода изискват от преводача умения да неутрализира въздействието не на един, а на два езика при кодирането.