Основната задача на лингвистичната теория на превода е построяването на определен модел за процеса на превод, нещо като някаква научна схема, която отразява съществените страни на този процес. Тъй като става дума за теоретично моделиране, защото към теорията на превода се отнася всичко онова, което се характеризира с теоретичен модел, особено важни са два момента:

1. Теорията на превода, както всеки теоретичен модел, не отразява всичко, а само най-съществените черти на описваното явление. По думите на известния съветски философ Б. М. Кедров „ моделът трябва задължително да е по-прост от моделирания процес или предмет и трябва възможно по-отчетливо да отразява тази страна, която ни интересува“. По друг начин тази мисъл представя физикът-теоретик Я. И. Френкел: „Добрата теория на сложните системи трябва да е само добра „карикатура“ на тези системи, да преувеличава тези техни свойства, които са най-типични и да омаловажава всички останали – несъществените им свойства.“
2. Теорията на превода трябва да разглежда само закономерните отношения между текстовете на оригиналния език и езика на превода, а именно типичните, регулярно повтарящите се. При съпоставителния анализ на текста на оригинала и текста на превода се разкриват много отношения (съответствия) на единичните, нерегулярните, установените само за конкретен случай. Именно затова тези единични съответствия не се поддават на обобщаване, лингвистичната теория на превода, разбира се, не може ги отчита в строежа си, макар че трябва да отбележим, че именно тези „незакономерни“ съответствия са най-трудни за превеждане. Точно в умението да се намират индивидуални, единични, „непредвидени“ теории на съответствията се изразява творческият характер на преводаческата дейност. Но в развитието на преводаческата теория много явления, които първоначално се представят като индивидуални, нерегулярни, постепенно се „вписват“ в общата картина, получават обяснение и се включват в обекта на разглеждане от теорията на превода, а именно, както и във всяка наука, прогресът в теорията на превода се изразява в това, че зад множеството уж „изключения“ и „нередности“ постепенно се открива някаква обща закономерност, която се управлява от тях и която определя техния характер.

Както и във всяка труда теоретична дисциплина, в теорията на превода е възможно да се построят множество модели, отразяващи по различен начин моделирания процес и отразяващи различните му свойства. Многостранността на описвания обект, а също и неговата сложност изключват възможността да се построи един единствен „универсален“ модел, който да е в състояние да отрази връзката на всички страни на изучаваното явление във всичките им сложни взаимни връзки и отношения. Във връзка с това в съвременната теория на превода има много така наречени „модели на превода“, при което всеки един от тези модели отразява един или друг аспект (страна) от реално съществуващото явление – процесът на превод като определен вид междуезикова трансформация.

Изниква въпросът: Кой от съществуващите сега модели на превод е „правилният“ или „истинският“? Всички те са по своему верни, тъй като моделират едно и също явление (процеса на превода), макар и от различни страни; и, разбира се, нито един от съществуващите модели не може да претендира за абсолютна истинност и универсалност. Въпреки че съществуващите модели на превод (а също и тези, които могат да се създадат в бъдещето) по никакъв начин не се изключват един друг – те до голяма степен съвпадат, частично се препокриват един друг и само заедно представят процеса на превода в цялата му сложност и многообразие.