Към част 1 – Превод и цензура във фашистка Италия

Превод и цензура в нацистка Германия

В нацистка Германия преводачите са се считали за врагове на отечествената култура. Във вестниците преводът се е характеризирал като опасност за автентичността и единството на немското общество, а също и за неговата културна продукция. Затова режимът смятал за целесъобразно да съкрати внедряването на чуждестранните елементи посредством пропаганда на нацистката литература и забрана на всички публикации, които не съответствали на нацистката идеология. Санкционираната книга трябвало да отразява немската душа с помощта на такива елементи, като чистокръвие, здраве, чистота, лидерство, мъжественост/женственост, селски живот в противовес с градския. Заради това цензурата се смятала за необходима за съхраняването на всички съпътстващи нацистките идеологии елементи и за защита на народа от „скритото“ влияние.

През 30-те години на XX век контролът на издаването на книги и преводи не била стройна система. Издателите били заплашвани и не се чувствали в безопасност. Трябвала им вътрешна цензура, тъй като не можели да си позволят финансовите загуби вследствие на възможно налагане на забрана върху работата им. След 1933-та година контролът на публикациите и особено на преводите станал по-регламентиран и била въведена предварителна цензура. Цензурата, организирана в рамките на Гьобелсовата пропаганда на Министерството и гестапо, била скрита за читателите: тя се изразявала в ограничаване броя на книгите в продажба по библиотеките.

С началото на войната всички преводи от страните на противниците започнали да се подлагат на строга цензура или били забранявани, което преследвало целта да се докаже непълноценността и враждебността на чуждестранната култура в сравнение с немската. Щурге описва пропагандистката тактика, която се практикувала в литературното списание Bucherkund, което нацистката партия издавала в рамките на политическото си просвещение. Това ежемесечно издание, което излизало от 1934 до 1944 година, съдържало списък с „препоръчваните“ и „непрепоръчваните“ работи, рецензии на преводи (главно от английски и френски езици) и други публикации, свързани с проблемите в литературата в този период. В по-късните издания преводите от френски и английски езици били заменени с преводи от езици от „приятелските“ нации. Още повече, че преводите на немски език се поощрявали, докато броят на преводите на чужди езици намалявал, затова представата за чуждестранната култура, изградена у немските читатели, напълно съответствала с нацистката идеология.

Щурге разглежда два примера за превод на френска и английска литература в Германия. И в двата случая немските версии напълно съответствали с нацистката култура и посочвали непълноценността на културите на страните на изходния език. Французите в „Minuit” (Полунощ) на Жулиен Грийн (Julien Green) изобразявали склонни към меланхолия хора с нихилистично мислене. А англичаните в превода на „Автобиография на един бездомник“ (Autobiography of a Cad) на А. Г. Макдонел (A. G. MacDonnell) са били представени като развратени сноби.

Необходимо е да кажем, че нацистките репресии са засегнали не само литературния превод, а и други свързани с преводаческата дейност видове изкуство като театъра. Немците са се отнасяли към сцената като към място за провеждане на сериозни морални, етнически и политически дебати. Тъй като режимът е искал да пречисти немския театър от всички чужди и враждебни елементи, Министерството на културата е встъпило в качеството на цензура на чуждестранните сценарии за сцената.

В нацистка Германия се е смятало, че преводът е заплаха и е опасен инструмент, който замърсява културата с чужди елементи. Неизгодният на режима превод фактически се е подлагал на цензура или се е забранявал, а преводачите и издателите често били прогонвани от страната или унищожавани.

Към част 3 – Превод и цензура във франкистка Испания