За пръв път това е било демонстрирано преди 20-тина години в хода на прост експеримент, предприет от Франко Фабо и колегите му от Университетът в Триест в Италия. Фабо помолил 24 студента да изброят дните от седмицата и месеците в обратен ред и едновременно да слушат себе си в слушалките. Първо те слушали гласа си без закъснение. После упражнението било повторено със закъснение на гласа в слушалките със 150, 200 и 250 милисекунди. Дори и малкото закъснение се отразява на речта, като кара слушащите да забавят темпото, да заекват, да гълтат думи или даже съвсем да спират. Затова, разбира се, много студенти се обърквали. Но половината от участниците от групата били в трети и четвърти курс в Школата за превод към университета и точно тези студенти не изпитали големи трудности.

Някои навици от работата се проявяват и между стените на дома. Един от методите за увеличаване на скоростта в синхронния превод е да се учим да предвиждаме какво ще каже сега говорителят. „Аз винаги знам как ще завърши изречението, без значение с кого разговарям и дали съм със слушалки. Никога не чакам да завършите изречението. Много от синхронните преводачи чуват от съпрузите или децата си: „Ти никога не ми даваш да довърша!“ Е, да… Ние винаги изпреварваме времето.“ казва опитният преводач Барбара Мерсер.

Устният преводач трябва също да се справя и със стреса, да се учи на самоконтрол, когато трябва да работи с говорител с дефекти в говора или с труден характер. Някои смятат, че заради особеностите на професията си преводачите стават раздразнителни, по-темпераментни, чувствителни и даже високомерни. Може и да е така, но сред анкетираните синхронисти никой не признава такива качества у колегите си.

Колкото и да му е трудно, преводачът трябва да разработва за себе си различни подходи за осъществяване на работата си при различни обстоятелства. Например едва ли ще може да превежда бързо говорещ оратор толкова точно и подробно, колкото оратор с оптимално темпо на речта. Всичко зависи от условията, в които е поставен изпълнителят.